април 24, 2011

По Великден

В полунощ камбаните пеят с широко отворени усти. А след това слънцето отново се ражда. Пролетта нахлува с бели цветчета в косите и с ухание на зелена младост. Ново начало е. Същото, което застана на прага ни и стана наше още с първата секунда през новата година. Време е...за промяна. Всяка година е една протегната длан. А когато целият свят притихне по Великден и се пременят надеждите в различни цветове, и в сърцата наедреят мечтите в топлия скут на желанието, тогава е време да възродим от пепелта на спомените най-чистата любов. Нашата си. Тази, родената сляпа и няма, способната да усети само шепотът на устни. И вятъра, който тя, романтичката, би сметнала за дъх.

Време е и за семейството. Моментът, в който всички, доскоро разпръснати на различни страни като мъниста, най-сетне се озоваваме на един низ. Уви, за кратко. Но пък ако загубиш нещо и след това го намериш, безспорно вече ще си го оценил и радостта ти от намирането му ще бъде нарисувана като с восък по дъното на неговото сърце... Семейството, което е крепост, при което винаги можеш да се завърнеш и винаги ще има място за теб край топлото му огнище. Семейството, без което не можем. Семейството, което е винаги заедно по празниците и тогава всеки си припомня колко много значи то. Всеки стаява в себе си усещането колко е хубаво родителите и братята и сестрите да са около теб, как неусетно, увлечени в разговори почти се разпуква като розова пъпка в небесната длан зората...

Време е и за приятелите. Онези, които неспирно се сещат за теб и изживяват мъките и щастието ти като свои. Приятелите, които ти се обаждат просто за да те чуят. Хората, които споделят разходките по твоите пътеки, постилат собственото си яке, за да седнеш на него и ти разказават за детството. Тогава именно се възраждат спомените. И някак са останали ярки само хубавите. В копнеж те извикват носталгична усмивка на лицето ти. А другите, неприятните, остават бледи, нищожни и даже нищо не усещаме, когато те се върнат при нас.

Възражда се и самото приятелство. Пуска още една клонка, която следващата пролет ще бъде обсипана с цветове. Бели и нежни. Като обичане. Красиви. Приземяват като с парашутчета – леки и спокойни своите обещания за жаркото лято и листопадната есен.

Възкръснала обич като дъжд от пролетни бели цветчета.

Автор: Камелия Виденова - Каминута

Няма коментари:

Публикуване на коментар